Риторичен въпрос.
Да предположим за миг само, че проучванията, а после и добивът са абсолютно, ама съвсем-съвсем безвредни. Веднага се появява питане, и то не едно: а за какво ни е този шистов газ? Кой печели от него?
Защитниците на добива веднага се надуват и хвърлят тежкия аргумент: държавата печели!
Имат предвид всички нас, понеже в просторечие „държава“ се е натрапило като синоним на „страна“, а дори и „народ“. По-точно ИСКАТ да го чуем като така. Но всъщност са откровени, макар и наполовина. Половин истина май се смята за лъжа, нали? Как да е…
Наистина, печели ДЪРЖАВАТА – от данъци и такси. Сиреч чиновници от висшия и среден ешелон, политици и техни обръчи от фирми. Всеки друг гражданин на републиката, дето нито е чиста, нито свята, който не влиза в изброените категории, не получава нищо. Евентуално – замърсяване на околната среда. „Евентуално“ според защитниците на проекта (противниците смятат замърсяването за сигурно). Винаги е така – всеки си хвали своето и няма реклама, която честно да признава, че стоката е красиво боядисан боклук.
Но основно печели компанията, която ще се занимава с добива. Същата компания си спечели лоша слава в редица европейски страни, а нейна дъщерна фирма беше осъдена в Латинска Америка да плаща възмездие за причинени екологични щети. Осъдена, но отказва да плаща. Защото за бизнес от такъв ранг законите не важат – или съдържат толкова вратички за измъкване и протакане, че резултатът е същият.
Това е имал предвид Ботев, когато е казвал, че законите се пишат за робове. И изпълняват от тях. За господарите законът е онова, коуто им отърва.
Добре, нека отново си сложим наивната шапка и нека отново предположим, че спечелилата от шистовия газ държава ще похарчи парите за подобряване на здравеопазване, грижи за деца, пенсионери, социално слаби… не, наивната шапка е твърде тясна за подобни предположения. Досега не го е правила, няма и да го направи.
Не получаваме обаче отговор защо изобщо да добиваме някакъв газ.
Закъсали сме за енергоносители? Така е. Нищо, че от началото на ХІХ век съществува двигател, наречен по името на изобретателья си „стирлинг“ – уредба с външно горене. Тогава техниката не е била на нивото да произведе прецизно детайлите и възлите на стирлинговата машина, така че тя да работи достатъчно ефективно. А работи за сметка на температурни разлики. Към единия край на работния цилиндър подвеждаме топлина, другия държим на студено. Стабилно функциониране, дълъг срок на експлоатация, икономия на гориво.
Самото това гориво, тоест топлина, може да дойде от:
* горещи минерални източници (и водата в тях да остане чиста);
* концентриращи слънчевата светлина огледала (и то с по-високо КПД от силициевите фотоволтаични батерии);
* дори грубо обработен, слабо обогатен уран, който винаги е топъл и чиито залежи има в България (и стирлингите може да се монтират направо в рудниците, а дистанционно управляеми машини да вършат необходимото, без и прашинка да напусне мината;
* и най-достъпното – отпадъци от селското стопанство. Растителна маса – или да тлее в горивната камера, или да се подложи на газификация или ферментация (получава се етанол-метанолово топливо).
Навремето познавах човек, който зареждаше леката си кола „Вартбург“ със смес от спирт (вареше си го в казан като ракия) и отпадъчни течни фракции от производството на олио. Двигателят на този автомобил е двутактов, малко пада мощността, малко по-бързо се износва, но върви без проблеми. А така…
Излиза, че страната може да се самоосигури и с горива, и със смазочни материали, и с енергия, стига да поиска. Стига да се премахнат нормативно-админстративните пречки и да се допусне необходимото техническо самоподсигуряване. Тогава всяко село би разполагало със собствена малка електроцентрала. А всеки собственик на автомобил – с гориво собствено производство.
Да, но тогава печалбите на компании като „Шеврон“, „Шел“, „Лукойл“ и други отиват на кино. Между другото, все по-убедително ми се вижда обяснението, че именно използващите спиртно гориво с растителни масла автомобили на Форд са станали причина в САЩ да въведат сухия режим. Не за борба с алкохолизма – за гарантиране на пазара на петролните магнати от Тексас. Законите за сухия режим пък отвориха мегдан за контрабанда, от която напомпаха мускули мафиите, сдобиха се с влияние, превърнаха се обръчи от фирми на политици…
Та крайният извод е, че даже да беше този пусти добив на шистов газ безопасен и безвреден, извличането му е просто излишно, след като има по-перспективни в стопанско и социално отношение начини. Обаче тези начини предполагат децентрализация, а тя пречи на административния контрол от страна на държавата спрямо всички нас. И намалява печалбите на държавните спонсори – едрия бизнес.

***
В началото споменах  коктейла „Молотов“ (всъщност изобретена от финландците, за да се бият срещу Червената армия агресорка) като по-ефикасно средство за спиране на сондажите с хидравличен удар. Някому това се струва екстремизъм, направо престъпление. Ще кажат, че при такава атака има риск да пострадат хора. Склонен съм да се съглася с последното. Не е хубаво да страдат невинни. Само че доколко са невинни сондьорите и доколко им пука за последиците от тяхната работа върху местното население? А тези последици са меко казано ужасяващи.
Но да речем, че мирно протестиращите имат право. И затова, спазвайки законите на страната (същите, дето са писани от господари за спазване от робовете), нека викат под прозорците на министерства и размахват плакати.
За съжаление, в плакатите и петициите, жалбите и обръщенията се мярка нещо не по-малко екстремистко от запалителна бомба в бирено шише. Това е искането проучвателните сондажи и добивът на шистов газ да се забрани… със закон.
В разгара на изборната кампания един от лидерите на Зелените в прав текст каза, че опазването на околната среда трябва да става дори за сметка на социалните интереси на хората. Законът е инструмент на принуда. Днес ще бъде забранен добивът на шистов газ, утре – какво? Мобилните телефони? Интернет? Електричеството? Все неща с реални или илюзорни негативни влияния върху околната среда. Да се върнем към парните машини и газените лампи може би?
Природозащинтиците не се усещат, че в иначе справедливата си борба използват опасни похвати и тласкат обществото в неприятни посоки. А може би си усещат… и тогава нещата наистина придобиват грозен обрат.
Първо, природозащитниците апелират за справедливост към държавата, но същата държава е допуснала тази несправедливост или пряко я причинява. Наивност ли е това или политически игри?
Второ, спирането на вредни за екологията проекти става със закон – сиреч мрез разширяване на пълномощията на държавата. Силна държава? Май някои забаравиха, че такава имаше вече по тези земи – болшевишката.
Трето, отказът от научнотехническия прогрес е невъзможен. А някои крайни природозащитници виждат изход именно в това. Връщането от интензивно към екстензивно развитие ще доведе до рязко спадане на жизненото равнище, до болести, глад, измиране на населението, защото екстензивните технологии не могат да изхранят седемте милиарда човечество. Бедата не е в новите технологии, а в начина им на прилагане. Държавите и бизнесът използват тези технологии не според повелите на здравия разум, не според постигнати съглашения с народите си, а с цел извличане на печалба и удържане на контрол.
Средата на ХХ век е белязана с едно начало – начало на обезлюдяването на промишленото и селскостопанстко производство. Все по-малко са производителите, но все повече са потребителските стоки. Толкова повече, че половината от хранителните продукти в световен мащаб се унищожават – защото не носят печалба. В кръговрата „пари-стоки-пари“ участват все по-малко реални производители, все повече посредници, все повече търговци и финансови спекуланти. Безработицата расте, защото реална, изгодна за капитализма работа остава все по-малко. Новите технологии, механизацията, автоматизацията и информатизацията подкопават устоите на сегашния свят на печалбата, неравенството и властта. Ето защо призивите за отказ от интензивните технологии не са добра идея. Интензивните технологии не само по-малко ще вредят на природата, но и ще са способни да излекуват нанесените й досега рани. Спирането им по същество отлага срутването на властническата система. Прогресът преди е бил яхван от капитализма и е препускал със стоманени подкови върху главите на трудещите се. Но ето че настъпва моментът, в който същият прогрес е готов да изхвърли социалните паразити от седлото. И тъкмо тогава излиза на сцената движението за защита на околната среда – но защита с насилнически, бюрократични методи.
Да, природата трябва да бъде опазена. Но дали с цената на установяване на диктатура?
Природата страда от капитализма, не от самото съществуване на човека върху тази планета. Не мисля, че трябва да жертваме хората, за да може капитализмът да развее знаме, под което да оцелее и да си остане същия, само че еко-гримиран.