Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2010 22:35 - Малко думи за фейсбука и малко история...
Автор: afrodita1 Категория: История   
Прочетен: 1178 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 21.03.2012 19:51


Фейсбууук, сайта без който вече не можем, сайта който е почти цялата ни общност и комуникация с приятели и останалия свят...хммм а за някои други  бягство от самотата... прочетете  историята на фейса.

20-годишните Марк Закърбърг и Едуардо Саверин създават сайта Facebook в общежитията на “Харвард” през есента на 2004 година и за броени месеци той се превръща в световен феномен. Защо обаче само единият от основателите остава начело на компанията? Как съсобственикът Едуардо Саверин изгубва целия си дял? И какво се случва със следващите бизнес партньори на най-младия милиардер в света - Марк Закърбърг? Във “Фейсбук - милиардери по неволя”

“Фейсбук” излиза онлайн


Бен Мезрич

4 февруари 2004. Бяха изминали цели двайсет минути, откакто Едуардо чакаше в празния коридор на “Къркланд”, преди Марк най-после да изхвърчи от стълбището, което водеше надолу към столовата. Марк направо препускаше, сандалите му изглеждаха размазани от скоростта, качулката на жълтия му суичър се вееше зад главата му като ореол. Едуардо скръсти ръце на гърдите си.
– Мислех, че уговорката ни беше за девет – започна той, но Марк пренебрежително махна с ръка.
– Не мога сега – измърмори той, докато измъкваше от джоба на три четвъртите си панталони ключове и се заемаше с бравата.
Едуардо забеляза разчорлената коса на приятеля си, а също и напълно обезумелите му очи.
– Май не си лягал, а?
Марк не отговори. Истината беше, че почти не беше спал през изминалата седмица. Работеше денонощно, без прекъсване. В момента изглеждаше на предела на силите си, но това нямаше голямо значение за него. Всъщност в момента нищо нямаше значение. Марк беше влязъл в така познатия за всеки компютърджия “лазерен режим”. В подобно състояние не съществуваше сила, способна да го разсее, нищо не би могло да отклони дори една-едничка мисъл в друга посока.
– Защо не можеш да говориш? – не се отказа Едуардо, но Марк отново го игнорира.
Най-накрая ключът щракна, Марк успя да отвори вратата и влетя в стаята. Сандалите му се заплетоха в чифт дънки, хвърлени на топка на пода, той за момент изгуби равновесие и се завъртя покрай един шкаф с малък телевизор на него и отрупани с книги лавици. Когато си възвърна равновесието, се насочи направо към спалнята си и се метна зад компютъра. Мониторът работеше с отворена на десктопа програма и Марк незабавно се впусна в работа. Сякаш не чуваше Едуардо, който с бавна, провлачена крачка се разхождаше зад гърба му. Пръстите на Марк удряха по клавишите с такава ожесточеност, сякаш бяха обладани от зла сила.

image

Едуардо си помисли, че явно слага финалните щрихи, тъй като отстраняването на всички дефекти по програмата беше приключило преди около три часа, а съществената част от кодовете и дизайна на сайта бяха отдавна готови. Единственото, което липсваше, беше една функция, върху която Марк бе разсъждавал в продължение на почти цял ден.
Той се беше занимавал с всички характеристики на сайта, като целта му беше да се придържа към максимално опростена и изчистена форма, но същевременно с нея да има и достатъчно глезотийки, които да привличат вниманието. Това, което щеше да провокира хората да използват Facebook, не беше просто воайорският замисъл. Те щяха да са привлечени от комбинацията между воайорство и интерактивност. Казано по-просто, сайтът беше замислен като имитация на случващото се всеки ден в колежа – на онова, което очертаваше параметрите на колежанския социален живот, което караше хората да ходят в клубове и барове, че дори и в учебните зали и столовата. Да се срещат с други хора, да общуват, да разговарят – а естественият катализатор на всичко, двигателят на всяка социална мрежа, беше толкова прост и фундаментален, колкото и самата човешка природа.
– Това изглежда доста добре – каза Едуардо, надвесен над рамото на Марк.
Марк кимна по-скоро на себе си.
– Да.
– Не, сериозно. Супер е. Мисля, че хората наистина ще го харесат.
Марк прокара ръка през косата си и се облегна назад в стола. На екрана му беше отворен прототип на страница на профил – това, което хората щяха да виждат, след като се регистрират и качат лична информация. В горния край имаше място за снимка – без значение каква, по избор на потребителя. Отдясно имаше списък с неща, които да попълниш: коя година в колежа си, какво учиш, от коя гимназия идваш, откъде си, в кои клубове членуваш, любим цитат. След това идваше списък с приятели – хора, които можеш да добавяш или да поканиш да се присъединят. Съществуваше и функция “сръчкай” – тя позволяваше да надзърташ в профилите на други хора, като те биват известявани, че си се интересувал от тях. И накрая можеше да попълниш с големи букви информация относно пола си, какво търсиш, дали си обвързан и какви интереси имаш.
Именно това беше гениалното на самата идея – детайлите, които щяха да завъртят цялата машина. Какво търсиш, дали си обвързан, какви интереси имаш. Това бяха основните градивни единици на колежанския живот. Тези три аспекта, събрани в едно, определяха живота в колежа – от купоните и стаите в общежитията до учебните зали, те бяха движещата сила на всекиго в кампуса.
И онлайн щеше да е абсолютно същото. Двигателят на тази социална мрежа щеше да е същият като на реалния живот в колежа – секс. Дори и в “Харвард”, може би най-престижния колеж в света, нещата всъщност опираха единствено до секс. Дали получаваш секс, или не. Точно заради това хората се стремяха към клубовете и братствата. Затова избираха едни класове пред други и сядаха на определени маси в столовата. Всичко се свеждаше до секса. И някъде дълбоко в своята същност Facebook щеше да е точно това. Един поток, който тече по посока на секса.
Марк натисна още няколко клавиша и отвори началната страница, която щеше да се показва при влизане в thefacebook.com. Едуардо погледна тъмносинята лента, която преминаваше през целия екран, и двата светлосини бутона register и login. Изглеждаше максимално опростено и изчистено. Без мигащи светлини или дразнещи звукови сигнали. Ключът в цялата идея беше самото преживяване – без лустро, нищо натоварващо или плашещо.
Просто и ясно:

[Добре дошли в Thefacebook]
Thefacebook е онлайн директория за общуване и контакти между хората посредством социални мрежи в колежите.
Thefacebook е отворен за обществено ползване в Харвардския университет.
Можете да използвате Thefacebook за следното:
• Да търсите хора от учебното си заведение
• Да разберете с кого посещавате едни и същи лекции
• Да откриете приятелите на вашите приятели
• Да получите визуална представа за личната си социална мрежа
За да влезете, е необходимо да се регистрирате. Ако сте вече регистриран потребител, влезте в профила си.

– Значи, за да влезеш – обобщи Едуардо, надвесен над екрана, – ти трябва имейл, който да завършва на Harvard.edu, след което си избираш парола.
– Точно така.
Harvard.edu беше ключов фактор. Необходимото условие, за да се регистрираш в сайта, беше да си студент в “Харвард”. И Марк, и Едуардо осъзнаваха, че именно тази ексклузивност на сайта ще го направи популярен. Същевременно беше гаранция, че личната информация ще остане в един вид затворена система. Защитата на личното пространство беше важна. Хората искаха да имат контрол над това, което качват в мрежата. Освен това изборът на лична парола беше от съществена важност. Този Грийнспан си беше навлякъл доста неприятности с това, че за неговия сайт се изискваха личните студентски номера и системни пароли. Марк дори му беше писал имейл относно своите неприятности от подобно естество. И Аарон Грийнспан, подобно на братята Уинкълвос, веднага се бе опитал да привлече Марк да работят заедно. Всеки искаше Марк, но Марк не се нуждаеше от никого. Всичко, което му бе необходимо, сега беше пред него.
– А какво е това най-долу?
Едуардо присви очи, надвесен над монитора, за да прочете написаното с дребен шрифт в долната част на екрана.
Изработено от Марк Закърбърг.
Този ред щеше да излиза на всяка една страница най-отдолу на екрана. Подписът на Марк.
Дори на Едуардо да не му стана особено приятно, не каза нищо. Пък и нямаше смисъл. В крайна сметка Марк свърши толкова много работа – той прекара безкрайни часове в програмиране и той будуваше с цели нощи. Почти не беше ял, почти не беше спал. Сигурно беше пропуснал поне половината си лекции и най-вероятно рискуваше сериозно да си развали успеха. По един от онези тъпи общи предмети, наречен “Изкуството от епохата на Октавиан Август”, така го беше закъсал, че замалко да пропусне да отиде на изпита. Понеже нямаше време да учи за досадния изпит, бе измислил уникален начин да се измъкне от ситуацията. Спретна набързо един уебсайт, в който качи всички произведения от конспекта. Покани състудентите си да коментират материала и така се сдоби с перфектния онлайн пищов. На прак-
тика успя да накара другите да му свършат работата, а на изпита се представи блестящо и си спаси успеха.
Сега, застанал пред творението на Марк, за Едуардо нямаше съмнение, че всичките усилия са си стрували. Уебсайтът на практика беше завършен. Бяха запазили домейна – thefacebook.com – още преди няколко седмици, на 12 януари. Също така бяха наели сървърите – около осемдесет и пет долара на месец – от една фирма близо до Ню Йорк, които поемаха трафика и поддръжката. Марк определено си беше взел поука от историята с Facemash – повече никакви забили лаптопи. Сървърите можеха да поемат достатъчно трафик дори и ако това нещо се окажеше толкова популярно, колкото беше станал Facemash, така че не се очакваше сайтът да се срине. Всичко беше готово.
Thefacebook.com беше готов за стартиране.
– Да започваме.
Марк посочи към лаптопа до себе си. Едуардо се намести до него, отпуснал рамене над клавиатурата. Пръстите му затракаха по клавишите, влезе в имейла си. Извади списъка с адресите си и посочи няколко имена, групирани в горната му част.
– Всички тези момчета са от “Финикс”. Ако им го изпратим, би трябвало да се разпространи доста бързо.
Марк кимна. Идеята да започнат с членовете на “Финикс” беше на Едуардо. Все пак те бяха звездите на социалния живот в кампуса, а thefacebook беше социална мрежа. Ако онези момчета го харесаха, щяха да го препратят на приятелите си и така сайтът щеше да се разпространи по-бързо. От друга страна, тези момчета познаваха доста момичета. Ако Марк го беше изпратил първо хората от своя списък с адреси, информацията щеше циркулира из факултета по компютърни науки. Е, и в еврейското братство, разбира се. Но със сигурност нямаше да достигне до много момичета, ако въобще успееше намери някое. А това щеше да е проблем.
Идеята с “Финикс” беше доста по-добра. Това, плюс списъка с имейлите на всички от “Къркланд”, до който Марк, като жител на същото общежитие, имаше легален достъп, щеше да даде добър старт на сайта.
– Добре – каза Едуардо с леко треперещ глас, – започваме.
Той бързо написа един кратък текст, просто няколко реда за представяне на новия сайт, а под него сложи линк към thefacebook.com. После пое дълбоко въздух и с натискането на един бутон разпрати имейла до всички.
Готово. Едуардо затвори очи и си представи как мъничките пакети информация изскачат навън, по широкия свят, как стремително профучават по медни кабели рикошират, отразени от сателити в орбита. Видя летящи в ефира късчета електронен гений, от компютър в компютър, като нервни импулси в една световна нервна система.
Уебсайтът сега беше там.
Работещ.
Жив.
Марк се стресна, когато Едуардо постави ръка на рамото му.
– Отиваме да пийнем нещо! Трябва да го отпразнуваме!
– Не, аз ще остана тук.
– Сигурен ли си? Разбрах, че някакви момичета ще идват по-късно във “Финикс”. Изпратиха “Фък трък” да ги вземе.
Марк не отговори. От изражението на лицето му Едуардо разбра, че в момента не само звукът от радиаторите покрай стената и шумът на уличното движение под малкия прозорец, но и самият той разсейваше Марк.
– Значи ще останеш и ще зяпаш в екрана, така ли?
Марк продължаваше да мълчи. Той се поклащаше пред монитора, все едно рецитираше еврейска молитва.
Гледката беше странна, но Едуардо реши, че не може да съди приятеля си. С какво право? Марк не бе спрял да работи като луд, за да пусне този сайт и ако сега искаше да седи сам и да зяпа в монитора, това си беше негово право.
Едуардо се отдалечи почти безшумно. На излизане спря за миг и забарабани с пръсти по касата на вратата. Марк не се обърна. Едуардо сви рамене и излезе, като го остави насаме с компютъра.
Марк остана там, потънал в тишината и в собственото си отражение в екрана на монитора.



 



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: afrodita1
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1024732
Постинги: 696
Коментари: 514
Гласове: 1375
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031