Обичам да разглеждам забележителности и градове в родната България. България страна и народ със свое достойно минало и стремеж жаден за свобода и демокрация. Заради този свобода изстрадалия народ е трябвало да събуди съзнанието и приеме помощта на други културни народи. По време на Българското освобождение башибозуците и черкезите напрекъснато извършваха всякакви набези и дивачества над мирното българско население. В последвалите сражения на български опълченци и с помощта на руската армия България успява да се защити и запази свободата си от турските сили и 3 март 1878 г (19 февруари по стар стил ) се подписва мирния договор от Сан Стефано между Русия и Османската империя. Със този договор България става независима държава най-голямата на Балканите. Предприех вълнуващата екскурзия към Паметника на Свободата на връх Шипка, на самия празник -3 март. Моето приключение започна от автобуса ,през чийто прозорец по време на пътуването се наслаждавам на природата и градчетата през които преминаваме . Пред погледа ми се носят малки и големи къщи, красиви на вид вили ,с изящна фасада и дворове със цветя и зелена трева ,магазини ,хотели с примамващи имена .. Хора вървяха като забързани на някъде мравки из страничните улички други седяха на пейка пред дома си. Природата по принцип много ме привлича, особено българската природа, с планини ,гори, езера... От нея черпя сили и вдъхновение . Някъде по пътя спряхме за кратка почивка и за по кафе. След това тръгнахме отново към заветната ни цел. Когато се споменава за връх Шипка сигурна съм че почти всеки българин е запознат с историческите факти и знае историята на самото място. Самия връх Шипка се намира в Централна Стара планина ,където са се водили Шипченските боеве по време на Руско-турската освободителна война а паметника е символ на героизма и саможертвата на българи и руси за освобождението на България от Османско робство. Когато наближихме град Шипка, се оказа сме попаднали в задръстване от автомобили и няколко автобуса . Десетки превозни средства пъплеха по пътя . Автобусът ни караше на ниска скорост и на няколко пъти спираше, поради невъзможност да продължи движение. Разбира се ,на днешния празничен ден всеки бързаше да посети и отдаде почит на историческото място. Бях чувала добри и интересни отзиви за това чудно място, но честно казано, нямах представа как изглежда на живо . След още няколко километра пристигнахме в подножието на прохода . Там отново се оказахме в капана на огромните опашки от автомобили и хора. Автобусът нямаше повече възможност за по-нататъшно предвижване и се взе решение за изкачване самостоятелно, всеки на свой собствен ход. За десетките деца ,пътуващи със свой родител, това бе истинско преживяване. Заискачвахме се отначало забързани, изпълнени със сили и нетърпение по асфалтирания път . Десетки хора правеха същото. Някой от по-нетърпеливите, с цел да стигнат по- бързо, прескочиха мантинелите разделящи пътя от гората и закрачиха между дърветата и почти незабележимите"" кози пътеки"" за нагоре. Аз бях довела десетгодишната си дъщеря с мен и двете с нея се присъединихме към нетърпеливите и избрахме гората. Вървях по пътечките между столетните дървета, чувствах се така патриотично и гордо настроена, от факта че вървя по стъпките на смелите опълченци по времето когато са бранили прохода. Въображението ми съвсем се беше развихрило и аз вече виждах смели мъже с оръжие в ръка ,аз бях с тях. Чувах виковете им .. От унеса ми ме разсеяха стонове и охкания, но те не бяха на ранените бойци, а на няколко от изкачващите се хора. Включително и гласчето на дъщеря ми. Но по издръжливите от групата геройски продължаваха своя път. В това число и аз. След известно време разбрах че трябва да взема почивка . Не само на мен бе необходима тя. Отпочинали отново се понесохме нагоре. Някъде нависоко се мярна самия паметник далеч под облаците на върха на огромната планина. Пътят извиващ се нагоре беше невероятно красив. До върха бяха около 12 км. Най-накрая дойде дългоочакваната част от нашата екскурзия- озовахме се почти в началото на огромното каменно стълбище. А наоколо бе пълно с сергийки и ресторанчета . Началото е тук -а края не се вижда . Стълбището е невероятно дълго , цели 894 стъпала . Разбира се, аз нямах възможност да ги преброя лично, поради наплива от слизащи и качващи се хора, но ми беше известен броя им от други източници. Бях чела, че самия паметник е висок почти 32 метра . Красив и горд бронзов лъв стои над централния вход . На останалите три страни са изписани имeнaта на Шипка ,Шейново и Стара Загора . Вляхох в приземния етаж на паметника, по следата на помещението е поставен мраморен саркофаг, в който се съхраняват костите на загиналите в битката герои. Успях да посетя и разгледам още два от етажите, в които са разположени експозиции от снимки и предмети разказващи за героизма на руските спасители и българските опълченци, по времето на отбрана на Шипка. Времето и вълнението ми, предразположиха личния ми интерес да се поразходя из околността около паметника ,където бяха разположени още няколко по- малки паметника и паметни плочи ,изградени в знак на признателност към освободителите. След посещението автобусът ни се отправи към град Шипка, където ни престоеше посещение на Шипченския манастир. Това е първия храм- паметник ,олицетворяващ българо-руската дружба на територията на България. Красивото здание е символ на епохално събитие за България- Освобождението от турско робство. Намира се в южната част на прохода Шипка. Храма се състои от църква, монашески корпус, хотел за поклонници, духовна семинария. Имахме цял час на разположение и се впуснахме да изследваме, снимаме и разглеждаме. Времето излетя почти неусетно и ето ни отново в автобуса, напът за нашия град . Уморена ,но изпълнена със много смесени и възторжени чувства ,обмислях всичко видяно и преживяно .