Една цивилизация се развива, когато генерира предизвикателства, на които реагира адекватно. Съвременният свят поражда огромен брой малки и големи предизвикателства, поставя въпроси, на които обществото, ако не даде перспективен отговор, изпада в застой или тръгва по пътеката на упадъка. Днешните предизвикателства, социални, културни, технически, свързани с околната среда, не са принципно нови, защото пречки и проблеми винаги е имало. Новото днес е тяхната концентрация и взаимна свързаност поради скъсяване на каналите за пренасяне на информация. Всяка нова обществена практика, всяка нова технология, всеки нов ефект от взаимодействието с околната среда стават достояние на цялата планета. Търсенето на адекватен отговор, който не потиска проблема, а го решава от корена му, придобива характер на спешно реагиране. Но съвременните йерархични структури на взаимодействие и управление са твърде тромави, имат множество звена, затова решенията, които се вземат, закъсняват или не са адекватни от гледна точка на "обикновения" човек. Освен това, решенията са повлияни, да не кажем определени, не от същинските потребности на хората, а от интересите на определени малцинствени групи с определени привилегии (които ги правят доминиращи малцинства).

Обществото се нуждае от радикално реформиране в почти всички сфери.

Най-важните:

• обществено самоуправление;
• данъчна система;
• монетарна политика;
• опазване на реда и отбрана;
• собственост.

Целта не е построяване на идеално общество, така че да прилича на идеално пасната машина, която функционира, без да се променя. Целта е построяване на такъв модел, който е способен бързо, гъвкаво и според волята на всички пряко засегнати да приема възможно най-консенсусни решения, без да ги налага насилствено нито на мнозинства, нито на малцинства.

Тоест, говорим за свободни обществени договори. Договори, които обвързват и задължават единствено инициаторите им, като се съобразяват с нуждите на непосредствено засегнатите от един такъв договор. Несъгласните с него формират своя общност със свои правила, а отношенията между общностите се регулират отново със свободен договор. По подобен начин действат и юридическите закони, с тази разлика, че законодателната инициатива (и крайна ратификация) с редки изключения не принадлежи на цялото население. Идеята за лична свобода обаче предполага човек да се подчинява доброволно на такива правила, в изработването на които е взел участие и с които е съгласен по лично убеждение. Което е гаранция за легитимността на тези правила и минимизира поводите за нарушаването им.

Следователно, става дума за федерализация в най-широкия смисъл, приложена във всички пластове на обществения живот, във всяка една човешка дейност.

Най-адекватно е самоуправление, което действа според схемата на пряката демокрация. Териториално една общност трябва да има правото ПРЯКО да избира териториален администратор (кмет, координатор, губернатор, министър и т.н.), както и да го лишава от пълномощия във всеки един момент, в който прецени, че неговите действия не отговарят на нуждите на гражданите.
(Същата тази общност има правото и да се откаже от избиране на пълномощни административни лица, а да се осланя на ситуационното, предварително уговореното лидерство, което се задейства при извънредни обстоятелства и сложни нееднозначни ситуации, при което ситуационният лидер играе роля на арбитър. Или напълно да премине към форми на колективно самоуправление.)

Колкото по-стриктно са определени задълженията на администратора, толкова по-малко място за злоупотреби от негова страна ще има. Правилата, на които той ще се подчинява, трябва да бъдат изработени с усилията на цялата общност (или поне активните ѝ членове – така нареченото творческо малцинство), приети на референдум, коригирани съобразно специфични малцинствени възражения, като по този начин те ще се изпълняват до голяма степен доброволно. Самите граници на една такава общност се определят от самата нея, без да възпират несъгласните да се отделят и присъединяват към други формации или да образуват собствени автономни единици. Един такъв териториален договор може да се смята за приет, когато при гласуването няма вот "категорично несъгласен".

Обикновено това е функция на парламенти и подобни им институции, където с обсъждане и приемане на нормативи се занимават избраници с делегирани им права. Система от широко достъпни интернет-форуми спокойно може да отмени парламентаризма като практика, като в същото време дава по-цялостно обсъждане на конкретните проблеми и накрая "продуктът" им не ще бъде един унитарен закон, който принуждава обществото да му се подчинява, а комплекс от гъвкави свободни обществени договори, чийто формат и рамки зависят единствено от хората, които намират смисъл и необходимост от всяка една точка от договора.

В помощ на така описаните асоциации от граждани, привързани към определена територия, съществуват и мрежи от граждански инициативи и дейности, включително стопански, които можем да наречем екстериториални.

На практика ефектът е като размиване на границата между виртуалното и реалното, което е осъществимо предвид нивото на сегашните информационни и комуникационни технологии, дори без оглед на утрешните им възможности.

Междуобщинските форуми и прозрачните форуми на избраните администратори (или ситуационни лидери, или колективни съвети за самоуправление) са способни да взаимодействат координирано, даже без да се налага да имат специален ръководен център (правителство).

Това ще рече, че местните териториални договори, определящи правилата за общежитие и други социални взаимодействия на дадена територия, са напълно автономни и независими от съседните териториални договори. Независими са и от "централни" правила (конституция). По-скоро именно междуобщинските договори формират единен федералистки договор, а в него биват дефинирани няколко водещи за дадена Федерация принципи, спрямо които се ориентират всички договори.

(И според мен основният принцип следва да бъде опростената версия на категоричния императив: постъпвай така, както искаш да постъпват с теб; не постъпвай така, както не искаш да постъпват с теб.)

Естествено, тези принципи също са свободен договор, а значи подлежат на редактиране във всеки един момент, в който гражданите поискат.

Позитивната функция на данъците е, че те са вид заплащане от гражданите към администрацията (институциите), които поемат определени задължения към обществото. Неприятното е, че веднъж получили тези приходи, институциите се разпореждат с тях изключително по своя преценка, не според желанията на данъкоплатците.

Едно начално разчупване би могло да се получи при следната схема: гражданите посочват за какво биха искали да се харчат техните данъци - било цялата сума, било част от нея.

Нататък е редно данъците да станат изключително местни, част от териториалния обществен договор.

Още повече движение към свобода и автономия бихме имали ако се откажем от задължителността на плащането на данъци, сиреч институции и администратори набират средства така, както се набират средства за всяка една друга кауза - и съответно хората я подкрепят дотолкова, доколкото тя отговаря на техните разбирания за полезност, съпричастност и справедливост.

Но независимо от избраната от дадена асоциация (териториална или екстериториална) данъчна схема, остава правилото, че единствено хората на местен референдум да определят видовете и размери данъци, както и да гласуват онзи дял от бюджета, който биха предоставили на централното правителство (ако съществува такова) със или без някакви условия.

Парите далеч не са САМО удобно средство за размяна. Те са и инструмент на властта, тоест средство за принуда, лост за контрол, включително извъникономически. А понеже принудата изкривява реакциите на обществото спрямо възникващите в живота предизвикателства (не само тактическите, но и дългосрочните, стратегическите, с далечни перспективи, които в момента трудно се долавят), тя трябва да се сведе до практическа нула в пряката си форма (и да се минимизира колкото и както е възможно според условията в косвената си форма).

Централното емитиране на пари и съществуването на банки за финансиране на частни и колективни проекти е негъвкава форма на обществена дейност. Освен това, тя е и откъсната от гражданите дейност. Красноречиво е, че в една страна може да се отчитат положителни макроикономически показатели и финансови стойности, без това да отразява подобрение на благосъстоянието на хората, а дори напротив - животът им да е близък до мизерия.

Монетаризмът, както всякакъв друг монополизъм, детайлно регламентиране или система на привилегии, е практика, която трябва да се изостави. И както се децентрализира и федерализира една страна, така се постъпва и с парите (средството за размяна на стоки и услуги, изчистено от други функции).

Парите стават безпроцентни (не натрупват лихва, тъй като лихвата е изкуствена привилегия на парите спрямо другите стоки, които се развалят, амортизират, морално остаряват). Това се постига по много начини, като най-простият е маркирането им със срок за годност. След изтичане на посочената дата банкнотите от дадената емисия имат единствено нумизматична стойност, както и стойността си като шарени хартийки или вторична суровина.

Парите освен това стават и частни, което ще рече, че всеки производител на стоки и услуги има правото да пуска собствена "валута", която е покрил с определено обем продукция (и нейната трайност или време за разпродажба определят срока на годност на дадената емисия пари) или гарантира срещу нея определени услуги за определено време.

Така описаните пари вече не са пари а писмени и НЕАНОНИМНИ задължения на производител да осигури потребителя с определен продукт на своя труд. Наричам ги безпроцентни частни пари (БЧП) и идеята за тях ми хрумна при запознаване с публикации на Фридрих фон Хайек и Магрит Кенеди.

Достатъчно е да съществува обществен договор, който да приравнява 1 валутна единица към килограм хляб (или нещо друго, например един киловат електроенергия), и който да приема обменен курс на частните валути 1:1 или 1:0 (без междинни стойности), и тогава система ще работи почти като "истинските" пари.

Естествено, всеки потребител може да откаже да признае дадена валута (поради недоверие към стоката или производителя ѝ - именно това е курсът 1:0). Но не може да не признава собствената си. Спестяването в системата БЧП става чрез инвестиране, следенето на актуалните валути е достъпно чрез интернет, а разпръсването на една валута между много джобове не носи забележими щети на притежателя на банкноти от емисия, чийто срок на валидност изтича.

Всъщност, системата БЧП е практика, която води до изчезването на парично-стоковите отношения изобщо. Писах за банкноти, но БЧП може да приема всякаква друга веществена форма (например флаш-памет), така че да остават като полезни предмети и след изтичането на срока им за валидност като средство за размяна.

БЧП не се нуждае от банки и държавен контрол. БЧП позволява обществото само, чрез механизма на признаване и непризнаване на дадена частна валута (било на едноличен производител, било на стопанска асоциация), да насочва средства в сфери, които приема за желани, полезни, справедливи. БЧП дава простор и свобода на всякакви видове индивидуално и екипно творчество (включително и научно-техническо).

БЧП изгражда нови обществени навици (традиции), при които конкуренцията остава здрава, пазарът може да бъде и напълно свободен, и разумно регулиран (планово) ОТДОЛУ, от самите граждани. Тези навици включват коректно изпълняване на стопански задължения, както и възможности за заплащане "по желание" (тоест залага и основите на “икономиката на даряването”), но не толерира дейност само заради печалбата (финансовите спекулации).

БЧП е улеснение за бартера на икономиката на задоволяване на потребностите, като в същото време БЧП е средство за ерозия на икономиката на печалбата, без при това да се предизвиква хаос и всеобхватни кризи (те се ограничават в рамките на една от валутите, чиито емитери нямат адекватно поведение или действат деструктивно).

(Под “икономика на даряване” имам предвид безкористно споделяне на продукти на труда; с други думи, това е смятаният за утопичен комунистически принцип “от всекиго по способностите (и според неговите желания), всекиму по потребностите”. Това предполага едно материално изобилие, което никак не е фантастична цел предвид технологиите за производство на сегашния и утрешен дни)

Връщайки се към схемата на пряката демокрация и тоталната изборност на администратори, нека я приложим към институциите за опазване на реда, както и за регулирането на обществени конфликти, за което отговаря съдебната система.

Териториалните общности, било в договорните си рамки, било като асоцииране с други общини, или в резултат на вътрешно подразделяне, сами си избират шерифи и съдии. Отново гражданите определят кой при необходимост ще се погрижи да координира мероприятия по обществената безопасност, както и кой ще се произнася за вина или невинност, сиреч за наказателна и друга отговорност на гражданите.

Шерифът разчита на доброволни отряди от населението, които доброволни отряди включват ВСИЧКИ дееспособни и пълнолетни жители на дадена община.
(тук възниква и въпросът за пълнолетието, което също би било редно да е предмет на свободен обществен договор; очевидно чисто възрастовото определение не е меродавно за всички хора като отделни, конкретни личности)

Виртуалната общност на шерифите (прозрачна и достъпна за преглеждане от гражданите) осъществява своя координация при нужда от мероприятия от по-голям от местен мащаб.

По сходен начин се формират и отряди за военна самоотбрана, подобно на Националната гвардия в САЩ или Швейцарската армия. Но в случая мрежата опълченски чети (или доброволни дружини за съдействие на шерифа) НЯМАТ единен ръководен център. По-точно, всеки местен щаб, според свободния договор, може да се превърне в такъв (ситуационно лидерство) при определени предварително обстоятелства (или на ротационен принцип) - при подчертано отбранителна военна доктрина (и при прости, ясни принципи кога едно действие се смята за престъпление; полезен би бил например принципът "няма пострадали - няма нарушение").

Разбира се, военните командири като шерифите са изборни и с безсрочен мандат (до първия гаф). Нецелесъобразна е единствено подмяната им “в движение”, тоест в разгара на провеждана акция, но само ако няма предварително посочен заместник.

(пак на мрежов принцип, чрез система от настоятелства, които играят ролята на местни отбранителни/правоохранителни щабове, е възможно изграждането на образователна и здравна системи, а използването на БЧП осигурява на всяко едно звено необходимото финансиране)

Съдопроизводството също може да търпи развитие: от сезирането на безалтернативни изборни съдии (като прокурорите и защитниците на практика се изравняват в правата си, те са просто говорителите на страните по дадено дело) към договорно посочване от страните в делото на конкретен съдия измежду всеобщо избран съдийски екип, или още по-радикално - преминаване към свободен арбитраж. Свободният арбитраж предполага спорещите страни да избират общо консенсусна фигура (или екип), който да ги разсъди. Обжалване в този случай не се предвижда поради липса на "висша" инстанция. В същото време при свободен арбитраж няма лица или организации, защитени с имунитет. Отказът от поискан арбитраж е неприемлив, в смисъл че страната-инициатор на арбитража, при отказ на другата да се яви на делото, може да предприеме акт на пряко действие, без то после да се смята за нарушение или престъпление. Легитимността на арбитрите се гарантира от доверието в тях на страните в дадения спор, а и няма нужда от образователен или професионален ценз за арбитъра (също както за обвинителите и защитниците).

Когато се стига до гледане на случаи, които могат да се определят като "наказателни", арбитрите се произнасят единствено по въпроса дали обвиненият е виновен, невинен, или вината му не е доказана. Конкретното наказание се приема от общността въз основа на решението на арбитъра. Право на помилване имат само пострадалите (или техните признати от общността представители).

Ключово в системата за опазването на реда, самоотбрана и функционирането на съдийството, било то изборно институционално или ситуационно, както е при свободния арбитраж (арбитърът е всъщност ситуационен лидер за разрешаване на ситуация на обществен спор), е правото на гражданите да произвеждат, притежават, носят и употребяват оръжие, когато това се налага.

Практиката показва, че общата агресия в условията на едно гражданско общество намалява – страхът от реципрочен отговор на нападение възпира склонните към насилие лица.

Собствеността в условията на икономиката на печалбата (капитализма) и при наличие на държавна власт (тоест институции, които вземат решения сами и принуждават гражданите да ги изпълняват независимо от волята и желанието на гражданите; всъщност, без държава капитализмът не може да съществува) е гаранция, макар и относителна, против произвол от страна на големи стопански субекти и държавни администратори.

Собствеността няма нужда от специални гаранции (институции с репресивни функции) единствено ако това е собственост, която не предполага пряка (и забележима косвена) експлоатация, сиреч не си служи с наемен труд. Например ако един фермер сам обработва земята си, без ничия помощ, претенциите към продукцията на труда му и към самата негова собственост са лишени от основание. И свободният арбитраж (както и изборните съдии) би трябвало да бранят всякакви посегателства срещу този фермер, както и да оправдават негови действия при самоотбрана. Но същите граждански институции не са задължени да санкционират действия, насочени срещу едър собственик, който нито сам, нито в кооперация с други собственици реализира печалба за сметка на наемни работници, към които не си изпълнява задълженията или не признава техните искания за промяна на договора.

За обществото е полезно да признава само такава собственост, която не поражда експлоатация.

За обществото е полезно да поощрява такава собственост, която води до коопериране и колективизиране (строго доброволно!), а в перспектива – към отпадането на понятието “частна собственост” изобщо, тъй като собствеността ограничава свободата и на самия собственик.

За обществото е полезно да отмени практиката на капиталистическото земевладение, като остави свободен режим на земеползване към терени, описани в свободните териториални договори. Тоест всеки желаещ да ползва земя за агрокултурни дейности, при условие че води агрогехнически дневник на терена, че ползва земята по предназначение според общинския граждански договор и не привлича наемен труд. Такъв труженик всеки момент би могъл да си даде почивка, връщайки терените в общинския фонд и получавайки ги отново, когато отново има желание за работа. Практически същото става сега с автомобили и вещи под наем. С тази разлика, че фермерът не е арендатор и не плаща на общината за ползването на земята другояче, освен чрез спазване на условията на местния обществен свободен договор.

Важен момент по въпроса за собствеността: новото общество признава авторското право, но не и копирайта. Информацията и технологиите в това общество, за да носят полза, следва да съществуват в режим на "отворения код". Така масово и неограничено споделяната и достъпна информация ще пречи на реставрация на насилнически йерархични структури, на монополизма, на принудата, но ще спомага търсенето на адекватни решения, оптимални схеми, важни за оцеляването, развитието и просперитета на гражданите като личности и като членове на обществото.

Всички тези мерки благоприятстват обществото да се превърне в динамична мрежова система, в която броят центрове за вземане на решения клони към броя граждани в това общество, като по този начин се осигурява гъвкавост и оперативност, преодоляване на проблеми без тяхно задълбочаване, превантивна реакция към евентуални пречки, повече лична свобода, повече гражданска солидарност, повече справедливост и възможност всеки сам да търси своя смисъл и щастие в живота.

Необходима е идейна мрежова организация - автономни групи, обединени от обща стратегия (модел на желаното общество) и синхронна тактика (отново вид свободен договор за това кои конкретни стъпки имат приоритет, кои действия са нежелани с оглед на стратегията, кои мероприятия имат или нямат смисъл спрямо целите на организацията). Ролята на координационен или дори команден (при извънредни ситуации) център може да поеме коя да е от групите при съгласие на останалите.

Идейно такава организация е анархистка, тоест ръководеща се от Базовите принципи на анархизма (липса на държава, свобода от принуда, свобода на асоциациите, отказ от насилие при право на самоотбрана, солидарност, разнообразие, федерализъм, интернационализъм, равенство като липса на групови привилегии и като неограничен достъп до материални и духовни блага за задоволяване на индивидуалните потребности).

Очевидно е, че тази организация няма характера на политическа партия, не се стреми към властта, а подема инициативи за гражданска самоорганизация, действа чрез пропаганда и практически пример за подражание.

Логично е да се очаква, че първият ѝ противник ще е държавата, но реално най-скорошният ѝ конфликт ще бъде с организирани престъпни групировки, които по принцип наподобяват държава, при това държава от диктаторски тип, необвързана и неограничена в действията си, характеризираща се с агресивен маркетинг и използване на брутални извъникономически средства за реализиране на икономически интереси.

Именно с мафиите сблъсък ще е най-остър, тъй като Организацията ще се бори и против монопола и експлоатацията в стопанската сфера, а няма нищо по-монополистко и експлоататорско от една мафия. От друга страна, мафиите се намират в симбиоза с държавата, като използват корупцията – тази естествен за либерално-демократичните и отчасти диктаторските режими “оптимизатор” на човешките взаимоотношения.

Инициативите и пропагандата на Организацията увличат в активна дейност обикновените граждани, които желаят реформиране на системата, заблуждавайки се, че тя може да бъде поправена и накарана да функционира за благото на населението.

Нужно е да се взема предвид, че все още е много силна илюзията, че е възможно да съществува някаква “правилна” държава и “отговорна” власт, лишени от недостатъци като корупция, клиентелизъм, лобиране, монополи, кризи... Тази илюзия не само че е силна, но и твърде опасна, защото тласка обществото да прахосва гражданската енергия за реализиране на социални утопии, цената на които е висока и кървава, а крайният ефект е възникване на ново доминиращо малцинство и преразпределяне на собствеността.

Гражданското движение би могло да има амбиции за участие във властта, за да я “поправи” отвътре. Ако реформите на Движението водят до опростяване на държавата, до нейното свиване и подчиняване на гражданското общество, това ще е полезно за целите на Организацията, която трябва да оказва подкрепа на такива стъпки.

Организацията ще е заета с изграждане преди всичко на Паралелно анархистко общество (ПАО), затова радикални реформи от вида на посочените преди ще създават благоприятна среда за развитието на ПАО.

Паралелното общество функционира в рамките на старото. То игнорира държавата, не сътрудничи с нея, не взема участие в нейни мероприятия (включително и плащането на данъци), а създава алтернативни свободни институции, които изземват позитивните функции на държавността, без да възпроизвеждат нейните недостатъци (или поне конструират дейни механизми за корекция на грешките).

Състои се от мрежи за взаимодействие, сдружения и синдикати, кооперации и клубове по интереси. Струва ми се важно всяка от съставляващите ПАО асоциации да си поставя строго ограничени и специализирани цели за задоволяване на конкретни потребности. В същото време всеки гражданин или група граждани не са ограничени да членуват в каквито и колкото пожелаят сдружения, както и да създават временни и перманентни асоциации с конкретни ограничени цели. Напълно реални, тези асоциации общуват и координират действията си виртуално, чрез интернет-форуми, в които по различни методики е възможно постигане на консенсус или поне приемлив компромис по конкретни въпроси. Инициативните групи и асоциации не се съобразяват с нищо друго, освен с Базовите принципи на анархизма и с мнението на онези членове на ПАО (а в перспектива – и цялото население), които биват пряко засегнати от тяхната инициатива.

Отново да повторя: човек сам избира към каква общност (и към колко общности) да принадлежи, понеже обществото не е нещо монолитно, стига участието в дадена общност (асоциация, сдружение) да е напълно доброволно и да може да бъде прекратено по желание, без общността да създава пречки. По същия начин всеки човек се самоидентифицира с различни културни и социални общности, спазва техните традиции и правила, но трябва да може, със съгласието на околните, да редактира тези правила, да променя традициите.

Още от самото си начало ПАО не бива да се самоизолира по етнически признак. Самото понятие “национална култура” се състои от множество субкултури, в които доминира средството за комуникация – даден народен език, който обаче също така има диалекти, различни от приетия за литературен.

Никакви групови признаци не могат да бъдат повод за дискриминация. Всеки човек отговаря за собствените си действия и е оценяван като индивид, а не като елемент от някакво множество, към което може и да не е избирал дали да принадлежи.

Проектите и инициативите на ПАО не се нуждаят от всеобщо одобрение, а само от волята на инициаторите при съобразяване с възможни непосредствени щети (или очевидни предпоставки за такива) и, по възможност, в синхрон с общата стратегия (изграждане на НОВО ОБЩЕСТВО без власт, без принуда, без дискриминация).

Стопански ПАО се ориентира към потребителски и производствено-потребителски кооперации, към колективна собственост или към частна трудова (без наемен труд). Организационно-териториално – към малки общини, автономни членове на обща федерация, което като начало тръгва от сдружения по местоживеене, професионални и потребителски асоциации, както и групи за самоотбрана.

ПАО отхвърля лъжливото противопоставяне “свобода или сигурност”, тъй като без свобода няма сигурност и всяко преотстъпване на права води до злоупотреба с тях от страна на упълномощените, а значи вместо сигурност човек получава постоянна заплаха от произвол “в името” на “по-висши цели”.

ПАО залага на научния мироглед, на развитите технологии, тъй като без тях екологичната катастрофа, от която най-много ще пострадат именно хората като вид и цивилизация, ще се окаже неотвратима.

Насоката на научно-техническото творчество трябва да е към техника и инфраструктура, които да осигуряват автономност, автоматизация, предметно-материална автархия (самозадоволяване), децентрализация и равнопоставеност, използване на общодостъпни ресурси, рециклиране на отпадъци, енергийна икономичност, развитие на бионични технологии при свободно движение на хора и идеи (информация с отворен код), както и намаляване ролята на посредниците във веригите “производство – потребление”.

ПАО е градивна революционна практика, понеже радикалното преобразяване на обществото се предвижда да стане в рамките на активния живот на едно поколение. Създаде ли се определена социална среда, израсналите в нея граждани ще постъпват по-различно от бащите си, следователно имаме основание да говорим за революционен преход, за зараждане на нови обществени навици (традиции).

Обратното – еволюцията, е само привидно “алтернативен” процес, защото еволюционната промяна е в крайна сметка не по-малко драстична. Разликата е, че тя става бавно, през живота на повече от две поколения, освен това се осъществява повече стихийно, отколкото целенасочено. Еволюционният преход е повече непредвидим от революционния.

Погрешно се свързва революцията единствено с атрибути като терор и насилие, с гражданска война и с унищожаване на хора по социален или друг групов признак. Всъщност, това са симптоми на контрареволюцията. Но когато революцията се осъществява от инициативно (творческо) малцинство, увлякло народните маси с идеите си, което не цели завземане на властта, а разрушаването ѝ, раздробяването ѝ така, че всеки да има власт над себе си, деструктивната страна на революцията може да бъде избегната/минимизирана.

А когато властта престане да бъде привилегия, а стане достояние на всеки, взаимодействието между хората става на равноправна и справедлива договорна основа.

ПАО е подход, който приобщава хората към нови практики на взаимодействие, към прилагане на принципите на личната свобода (а значи и пълна отговорност) към себе си и към околните. ПАО няма да унищожава класи или съсловия, ПАО ще премахва условията за съществуването им, ще елиминира идентификационните фактори, които определят един човек като представител на тази или онази социална група.

В същото време не бива да се храни заблудата, че революционният процес може да бъде изцяло “нежен”. На проявена агресия следва да се противодейства радикално и високо селективно – тоест така, че да не се налага връщане към същия проблем, а последиците да носят единствено онези, които са виновни за изблиците на насилие.

Автор: Николай Теллалов