Ние, страничните наблюдатели, изказваме мнение и често спорим за кървавите конфликти по света. Дори заемаме позиция. В много от случаите обаче тя е формирана от тази на бомбардиращ пилот, който вижда само еднa малка карта на електронен екран. Това в повечето случаи не ни позволява да вземем предвид различните гледни точки, културните различия или историята. И се подвеждаме.

Не виждаме какво стои от другата страна на електронния екран. А именно сълзите. Ридаещите гласове, които са невидими за Западния свят и са  ужасяващ шамар за всеки, който се докосне до действителността.  Не политическата, а онази на измъчените. На хората. Изображението на цивилното съществуване.

То може да се съзре най-добре в чистите очи на едно дете, което си задава морални въпроси за жестокостта и глупостта на възрастните. Досег до такава картина ни дава известната норвежка режисьорка Вибек Локеберг, която не успява да получи достъп до Газа по време на конфликта, и затова се връща след 22 дни, за да направи филм за децата, оцелели през войната, събирайки  снимки на цивилни по улицата.

Това, до което достига, наистина не искате да видите. Цивилни се събират около бомбардирана къща и изваждат труповете на бебета  от отломките;  улиците са покрити с бомби и парчета от телата на жертвите;  малки деца са в болниците, крещейки за починалите си майки; момичета плачат на земята, обляни в сълзи, опитвайки се да разкажат пред камерата  това, което са видели; мъртви бебета, някои от които с дупка от куршум в черепа – това,  което палестинците грубо наричат „малък обсег на убийства”.

В такъв момент осъзнаваш, че в един миг картината ти става обикновена и близка. Когато видиш как бомбите падат върху хората по улиците,  е шокиращо за миг да си представиш как би могъл и твоят град да бъде разрушен, и твоят телефон да заснема случващото се. Неподправеният и бърз достъп, който мобилните телефони предлагат, изглежда, че ще е бъдещето на документалните филми, и вероятно спасение на съвременното модерно общество. Начин всички ние да видим от първа ръка опустошението и кръвопролитието, което политиците създават.

Много често се казва, че е невъзможно да бъдем обективни по отношение на войната, но какво по-обективно от това мъж да заснема убитите си съседи и деца?

Всичко това те кара да се чудиш на жестокостта и глупостта. На това как човечеството стана жертва на идеята, че чрез осакатяване на хора може да се възстанови мира.

Подобни кадри насочват ясно към политиката на войната. Няма нужда да се изтъква бройката на жертвите или конкретното място.

Това, на което трябва да се обръща внимание са децата, и в този смисъл „Сълзите на Газа” е повече от модерен документален филм, показващ сцени на разбити сърца и разрушение.  „Сълзите на Газа” всъщност са сълзите на Света. Това не е пропаганда срещу Израел или защита на палестинците, а крясък на човека към човека. Шамар и въпрос: „Какво направихме със света, какво направихме със себе си?”. Може да звучи манипулативно, но всъщност трябва да е нравствено. Големите тъжни очи на едно малко дете, което се взира ужасено към бомбардираните сгради, трябва да ни разчувства. Ако не може, то тези редове са безсмислени, а моделът на войната в този й вид е изпълнила своята мисия и е заличила човека. Не като физическо, а по-скоро като духовно съществуване. Това е реалността. Там на земята, сред труповете и детските сълзи, а не сред политиката.