Точно си помисля за Гинка, че не може да стане по-черна, по-мръсна и по-отчаяна, и тя успява. Тя е на четирийсет. Живее от контейнера на нашата улица. Или е наполовина в него(когато рови с главата надолу), или пуши край него (когато намери някой фас). Сега обаче реве: „О, майкооо, защо ме роди? И като ме роди, майко, защо не ме научи да крадааа?”

България е една от осемте държави в ЕС, които  не представиха в срок (31 декември 2011) стратегиите си за интегриране на ромите. Тези дни Еврокомисията ни се скара, а комисарката по правосъдието Вивиан Рединг призова България, Белгия, Ирландия, Италия, Кипър, Словения, Швеция и Литва  да напишат европейското си домашно.

„О, в Литва е много сериозно – каза Инга, докато работеше по програма, която трябва да върне ромските деца в училище. – Това са цели 127 деца, представяш ли си? А у вас?”

За страната не съм сигурна, казвам, но живея в един провинциален град, Сливен, в чийто квартал „Надежда” на училище не ходят между 500 и 600 деца. Разликата между Литва и България е  толкова, колкото е разликата във вида на  бяло-русата ледена принцеса Инга и антрацитната ми приятелка Гинка. Гинка живее в същия този кв. „Надежда”, има пет деца. Защо пет бе, Гинке? „Щот’ съм проста, що.”

Гинка, мъжът й, три от децата, снахата, двете внучета живеят в една стая. Никой не работи.  „Всичките отгоре ми, вярваш ли? На мен чакат, пък  ми крещят. Хич не се смислят, че аз имам силни нерви, имам много кръвно, сърцето ме стиска, чифте плевмония изкарах.”  Чифте е двойна. Сутрин Гинка се чуди дали да остане вкъщи или да тръгне от контейнер на контейнер. „ Да остана  у нас, ама да имам сапун да изпера. Пък аз нямам. Дърва да се сгрея също нямам. Я по-добре да изляза. Комшията цял ден гледа телевизор, чака телевизорът да му кажел кога ще свършва кризата. Ще чакам аз телевизорът да ми каже… Аз по-рано от телевизор ще разбера кога свършва кризата – когато намеря в боклука кюфте. Или салам, такива неща намирвах преди три години. Сега ей какво намирвам, торбичка с боб, целият в дупки, ама ще го сваря, айде да ми купиш едно олио. Ааа, и един мед вземи за Цеца, не ходи на училише, щото била гладна. И хляб, де.”

В този монолог има повече информация, отколкото в който и да е доклад по някой от безбройните проекти, финансирани с непреброими пари. В думите на Гинка се съдържат трите огромни проблема на ромската общност: Първо: Родителите не работят – проблемът на настоящето.Второ: Децата не ходят на училище – проблемът на бъдещето. Трето: Трайно се изгражда култура на очакване, на удобна, заучена зависимост – проблемът, който прави невъзможно решаването на първите два проблема.

Гинка говори, чете и пише на български. Децата й говорят на български, но не могат да четат и пишат. Внучетата й не могат да говорят на български. Ето през какви етапи минала Гинка, за да стигне дотук. „Като излезе демокрацията, като затвориха фабриките, извънредно друго стана. Ходя на борсата, моля се: „Хвърлете ме на работа, бе!” Няма работа. И тръгнахме по контейнерите, през лятото в Бургас. Бургаският боклук знаеш ли какъв е, да не казвам голяма дума, ама три пъти по-хубав от сливенския. Ама и там вече не може да се ходи, бият ни. Как кой? – мафиози, наркоманци. Бойко Борисов е виновен, не трябваше да си оставя този човек работата. Полицай трябваше да си стои. Да знаеш, той блокира лихваджиите в махалата. Сега пак ги има. Дават ти сто лева, след месец връщаш двеста. Не им ги връщаш, ами те си ги теглят от твойта карта. Вземат картата и теглят – детските, ражданските, всичко. Против лихваджиите съм, не съм против фермерите. Фермерите са тия, дето крадат орехи, ние ги трошим в махалата, фермерите ни плащат по 10 лева на ден да вадим ядките, после ги продават на тия, дето правят торти.”

В един момент разбрах, че ако и Гинка рече да напуска България, значи наистина е станало много зле. Защото тя си има теория: „Тука ще си седя – гладна, жадна, прибрана. Брат ми ме вика в Испания, да берем  каквото има за бране. Той е там от шест години. Видях го на компютъра, комшиите имат. Интернет се казва, ти сигурно си чувала. Майка ми се подлъга, отиде при него. Напил се, бутнал я по стълбата, счупила си гръбнака. Сега лежи неподвижима в Испания. Няма да ида да ме бутне и мен по стълбата. Тук, само тук.”  Обаче преди няколко дни Гинка направи рязък завой в патриотизма си: „Ще замина. Тук ще останеш само ти, полисията и пожарната.” Защо, питам, какво се промени? „Нищо – казва, – ама много ми е вече прекалено.” След което почна да кълне майка си, че не я е научила да краде.

Да си го кажем честно, нашите проблеми са точно като проблемите на Гинка: много ни е вече прекалено и се упрекваме, че ако можехме да крадем, щяхме да сме по-добре. Така че Гинка се различава от нас не по проблема, а по степента на проблема. Гинка трябва да се интегрира. Това е, което ЕС ни напомня да представим – стратегията за интегриране на ромите до 2020 година. Както всички досегашни стратегии, тя бе зачената с невежествено изявление, когато Цветан Цветанов в ролята си на председател на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси заяви, че най-големият проблем на ромите е жилищният и затова трябва да се строят къщи.(„…що не ме научи да крадааа?”). Като всяка друга стратегия, тя беше разработена сред крамолите на ромските организации. И като всяка стратегия досега, тя съдържа няколкото основни грешки на българската представа за интегриране на ромите.

Първа грешка: Отношението към ромите в България е в двете крайности. То е или агресивно-гневно, или умилително-покровителствено. Ромите предизвикват у нас или омраза, или патос, никога делово отношение. Втора грешка: Българското общество разбира интеграцията като асимилация. Представата ни за интеграция е, че ромите трябва да станат като българите. Нито всички роми могат да станат като българите, нито е нужно. Сред тях винаги ще има хора, които искат да бъдат като българите, и хора, които за нищо не света не биха искали да са като българите. Асимилацията не признава съществуването на втората група. Интеграцията е нещо различно, тя допуска всеки личен избор при спазване на  договорени правила никой да не пречи на никого.

Трета грешка: На ромите у нас се гледа като на едно цяло. Съответно те всички са или едни много несправедливо онеправдани прекрасни хора, или едни непригодни за социален живот лъжци и крадци. Истината е, че сред ромите – като при всички останали етноси, има и крадци, и прекрасни хора, и лъжци, и таланти. Всякакви. Само че нашите програми са такива, каквото е и отношението ни – обобщени. Те са за всички. А трябва да са за всеки.

Четвърта грешка: Почти всички програми, свързани с интеграцията, са насочени към ромите. Работа сред ромите, семинари за ромите, обучения за ромите.  Обаче ако българите не са готови да приемат ромите, за интеграция и сричка не може да става. Ние сме на първо място в Европа по процент на ромите спрямо населението. Точно затова българското мнозинство трябва да е максимално пропускливо за ромите, които искат да живеят по стандартите на мнозинството – да учат като тях, да си носят отговорностите, да работят, да се развиват, да се изявяват, да успяват.  Интеграцията зависи колкото от рома, който иска да се оттласне, така и от българина, който трябва да го приеме.

Пета грешка: Ромските проблеми бяха оставени в ръцете на неправителствения сектор. Не защото на държавата беше забранено да се занимава с това, а защото Джордж Сорос се оказа по-загрижен за ромите, отколкото държавата за собственото си бъдеше. Многопари бяха налети като вода в пустиня, не че не бяха построени и доста лични оазиси с тях. Те отиваха главно в имитации, наречени „създаване на добри практики”. Така става, когато липсва държавата с нейните институции, защото само партньорството с държавата може да създава устойчивост на практиките.

България има нужда от стратегия, в която вместо кухи думи, е планирано как да се случат три само неща: родителите да работят, децата до ходят на училище, а законите наистина да се прилагат и да се прилагат без дискриминация и привилегии.