Блогът на Samira Dusheva :: Не по пътя на мира

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. bojil
9. ambroziia
10. donkatoneva

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata

Годишна класация

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.07.2010 22:33 - Не по пътя на мира

Автор: afrodita1 Категория: Политика

Прочетен: 891 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 21.03.2012 19:44

Коя е страната, която не желае мир в израелско-палестинския конфликт? Този въпрос едва ли има еднозначен отговор. Множество палестински официални политически организации не признават суверенитета на държавата Израел – тоест те не виждат партньор, с когото би следвало да разискват това, което по право се полага на техния народ, а именно – мир и независимост. Но ако се вторачим само в тях, ще изпуснем факта, че още Ясер Арафат признава правото на съществуване на Израел, а палестинският президент Махмуд Абас стигна и по-далече, казвайки, че независимостта на Палестина не може да бъде постигната едностранно – нито само от палестинците, нито само от израелците.

Този метод на разискване на проблема обаче е много израелски. Казвам израелски, предвид широко разпространеното схващане в Израел, според което силният винаги е прав (иначе нямаше да бъде силен – станал е силен вероятно с акъл, значи трябва да е прав, нема начин) и неговите дела не подлежат на коментар. Но аз, със своите наблюдения върху политическите решения и действия на Израел през годините на израелско-палестинския конфликт, смея да твърдя, че именно Израел е страната в конфликта, която не желае мир.

През февруари 1971 г. наскоро встъпилият в длъжност президент на Египет Ануар Садат изпраща предложение до израелските власти, в което се предлага подписване на мирен договор между двете страни в замяна на изтеглянето на израелските военни части от полуостров Синай, присвоен от Израел по време на Шестдневната война през 1967 г. В това предложение не се споменава и дума за палестинците и техните окупирани от Израел територии. Тогавашното правителство на еврейската държава, съставено от партия „Авода” (работническата партия на Израел), отхвърля предложението на Садат. Причините за това не са ясни и до днес, но малко по-късно самият Хенри Кисинджър не пропуска да се изкаже и по този въпрос – ясно кой е посъветвал израелската страна да остане пасивна. През този период в Израел се говори за разрастване на туристическия бизнес на Червено море – ясно какви всъщност са били идеите на израелското правителство – застрояване и развиване на още градове като Ейлат на брега на Червено море, но вече в заграбения Синайски полуостров. Малко по-късно и Йордания официално изпраща предложение за подписване на мирен договор с Израел – също отхвърлено. Две години по-късно (1973) започва войната „Йом Кипур”, която уж никой в Израел не очаква. Не очаква сигурно защото не вярва, че на арабските държави им стиска да покажат, че щом териториите им са заграбени и с мир не могат да си ги върнат, тогава ще опитат с война. И вярва, че арабите ще се побоят от големия брат на еврейската държава, който пък от своя страна не би могъл да ѝ обърне гръб. По-интересното е не как започва тази война, а как завършва. Завършва с подписване на мирен договор с Йордания и, забележете, подписване на мирен договор с Египет, като в замяна Египет получава обратно Синай, а израелската страна се задължава да признае съществуването на палестински народ и окупирана палестинска територия, чието бъдеще предстои да бъде разисквано – въпрос, който изобщо не е включен в предложението на Садат от 1971 г.! Стотици израелски войници загиват в Синай, практически за нищо, плащайки за грешките на израелските политици. По-важното в случая е, че мирът с Египет и до ден днешен ни се представя като едно от големите постижения на израелската дипломация . Колко нелепо! Политиката на протакане е изключително характерна за израелските държавници. И когато мирът не значи нищо, а приходите от туризъм на Синайския полуостров са важни, тогава протакане му е майката. Да, ама не – не винаги става с протакане, както се вижда. През 80-те Израел упорито отказва да преговаря с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), представлявана от Ясер Арафат, която признава еврейската държава, но търси политическо решение за основаването на палестинска такава. Под предлог, че палестинска държава вече съществува и това била Йордания, кабинетът и администрацията на израелския премиер Ицхак Шамир отказва да седне на масата с палестински представители. Така се стига до първата интифада, в която и двете страни дават огромен брой жертви, много от които невинни. През 1989 г. коалиционният план „Перес-Шамир” (направен да прилича на коалиция между леви и десни, но само да прилича) обявява, че никаква промяна в статута на Газа, Западния бряг, Йерусалим и пустинята Негев няма да бъде нито предприемана, нито дори разисквана. В края на 1989 г. планът „Перес-Шамир” бива подкрепен и от Буш Старши, в качеството му на президент на САЩ. Подобни исторически факти не се споменават нито в израелските медии, нито в учебниците по история. Там можем да прочетем само за терористичните действия на палестинците, които постоянно подкопават неимоверните усилия на Израел (и САЩ) за постигане на траен мир в региона. Докато истинската причина за липсата на сигурност както в Израел, така и в Газа, Западния бряг, дори и в Ливан (както се видя наскоро), това е държавата Израел и нейната политика. •

С и С.

Нагоре