Интервю на Цайт Кампус от 27/06/2011
ЦК: Професор Чомски, Вие сте сред най-цитираните световни учени, а от 45 години сте и политически активист. Гледайки политиката днес, човек се пита дали „обществените интелектуалци“ като Вас могат да постигнат нещо?

НЧ: Как може да ми задавате такъв въпрос?

ЦК: В Афганистан има война. Светът страда от последствията на икономическата криза. Социалните неравенства все повече се изострят.

НЧ: Проблемът е прост. Повечето интелектуалци са слуги на властта и съветват правителствата. Наричат себе си експерти. От векове търсят престиж, не само днес. Само че в перифериите на всяко общество има критични интелектуалци. И двата вида интелектуалци имат своето влияние, и слугите на властта, и дисидентите.

ЦК: Все още сме скептични. Какво сте променил Вие за последните 45 години?

НЧ: Аз лично нищо не съм променил. Аз бях част от движение и това движение постигна много неща. Светът днес е коренно различен от света преди 45 години. Действията за граждански права, човешки права, права на жените и защита на околната среда, съпротивата срещу потисничеството и насилието, всички тези действия съществено измениха света. Не разбирам как може да твърдите, че нищо не се е променило.

ЦК: Вярвате ли, че днес светът е по-добър отколкото преди 40 или 50 години?

НЧ: Очевидно! Разходете се по поляните тук в Масачузетския Технологичен Институт. Половината студенти са жени, една трета са от етническо малцинство. Хората носят ежедневни дрехи и подкрепят всевъзможни каузи. Това място беше много различно, когато дойдох тук преди 50 години. Тогава щяхте да видите белокожи мъже, облечени официално и заинтересовани само от собствената си работа. Същите промени се забелязват в Германия и по целия свят.

ЦК: А студентите по-ангажирани ли са политически? Днешното поколение често бива упреквано в апатия.

НЧ: Мисля, че този упрек е грешен. Периодът на силно политизиране на университетите беше много кратък, от 1968 до 1970 г. Преди това студентите бяха аполитични. Войната във Виетнам например, е едно от най-големите престъпление след Втората Световна война. Минаха четири-пет години преди в САЩ да се зароди видима форма на протест срещу нея, който бързо отшумя през 70-те. Настроението преди войната в Ирак беше много различно. Доколкото съм запознат, войната в Ирак е първата война в историята, срещу която демонстрациите да започнат преди самата война. Студентите ми пропускаха лекции, за да демонстрират. Такова нещо не би могло да се случи преди 50 години. Протестите не спряха войната, но я ограничиха. В Ирак САЩ никога не успя да направи и частица от онова, което стори във Виетнам.

ЦК: Тези протести не бяха ли мимолетно явление?

НЧ: Не. Политизирането днес е много по-силно отколкото през 50тте. Развиха се форми на траен активизъм, с чиято помощ много от битките ни бяха спечелени. По отношение правата на жените, например, имаше продължителен прогрес. Ако бях питал баба ми дали е била потисната, нямаше да знае за какво и говоря. Майка ми каза, „Потисната съм, но не знам какво да правя!“ А след такъв въпрос дъщеря ми ми се караше: Нашият свят е по-човечен!

ЦК: Вярвате ли в историческия прогрес?

НЧ: Прогресът е бавен, но драматичен, ако гледаме дълги периоди от време. Вземете например премахването на робството или развитието на свободата на изразяване. Правата не просто се даряват. Хората обединиха силите си и реализираха тези права. И все пак праогресът не е линейно развитие. Понякога се правят стъпки назад.

ЦК: Ако понякога има прогрес, а друг път стъпки назад, ще бъде ли светът по-добър след 50 години?

НЧ: Какво ще бъде след 50 години много зависи от делата на младото поколение днес. Две големи опасности застрашават съществуването на света: отношението ни към околната среда и опасността, която произтича от ядрените оръжия. Ако днес не се борим по-убедително за защитата на околната среда, след 50 години може да се озовем насред тежка екологична криза, да не говорим за рисковете от ядрените оръжия. Ужасната катастрофа от Фукушима ни напомня, че употреба на ядрена енергия с не-военни цели съдържа крайни рискове. Не можем да игнорираме това в никакъв случай.

ЦК: След 60 години днешните студенти ще бъдат на Вашите години. Какво трябва да сторят те, за да погледнат назад към живота си със задоволство?

НЧ: Естествено могат да кажат, че са живели доволно с приятели, деца и забавления. Но за да водят наистина пълноценен и засищащ живот, те трябва да разпознават съществуващите проблеми и да допринасят за тяхното разрешаване. Ако на 80 г. не могат да погледнат назад и да кажат, „Постигнах нещо!“ то животът им няма да е бил успешен.

ЦК: На 82 г. доволен ли сте от това, което сте постигнал?

НЧ: Невъзможно е да съм доволен. Животът ми има твърде много измерения, семейство, професия, политика и още няколко неща. В някои сфери съм доволен, но в други не. В този свят има доста значителни проблеми. Неравенството в САЩ днес е както през 20тте години на 20ти век, а икономиката все още има огромно влияние върху нашето общество. Не бих могъл да съм доволен.

ЦК: Политическа ангажираност като вашата рядко се среща сред учените. Вбесяват ли Ви понякога „слугите на властта“, както ги наричате или Ваши колеги професори, които се фокусират единствено върху научната си дейност?

НЧ: Смятам, че е неморално да се подкрепят системи на власт. Това обаче не означава, че съм бесен на някого. Учените като такива нямат по-дълбоки политически прозрения от другите хора и не превъзхождат другите морално. Но са длъжни да помагат на политиците да търсят и намират истината.

ЦК: Това звучи като да поомеквате на стари години.

НЧ: Не. Възгледите и отношението ми не са се променили през десетилетията. От младежките си години вярвам все още в същите неща.

ЦК: Добре ли е това, да вярвате все още в същите неща като преди 70 години?

НЧ: Да, когато става въпрос за фундаментални принципи. Очевидни съм променил мнението си по много въпроси, но идеалите ми са същите!

ЦК: Често казвате, че сте анархист. Какво имате предвид?

НЧ: Анархистите се опитват да идентифицират властовите структури. Те подтикват тези, които упражняват власт да доказват правотата си. В повечето случаи тези доказателства са неуспешни. Тогава анархистите се стремят да разобличат и преодолеят структурите на властта, били те патриархални семейства, мафиотска международна система, или тези частни тирании върху икономиката, корпорациите.

ЦК: Кое беше ключовото преживяване, което ви направи анархист?

НЧ: Нямаше такова. На 12 г. започнах да посещавам книжарници втора употреба. Много от тях ги движеха анархисти дошли от Испания. Затова ми се стори съвсем естествено да бъда анархист.

ЦК: Трябва ли всички студенти да са анархисти?

НЧ: Да! Студентите трябва да предизвикват авторитетите и да се присъединят към дългата анархистка традиция.

ЦК: „Да предизвикват авторитетите“ – един либерален или умерен левичар би могъл да приеме тази покана.

НЧ: Щом един човек идентифицира, предизвика и превъзмогне незаконната власт, той или тя става анархист. Повечето хора са анархисти. Как се наричат самите те не ме интересува.

ЦК: Кого или какво трябва да предизвика днешното поколение студенти?

НЧ: Този свят е пълен със страдание, тревоги, насилие и катастрофи. Студентите трябва да решат: безпокои ли те нещо или не? Бих казал: огледай се, анализирай проблемите, запитай се какво можеш да направиш и се заеми с работа!

Изненадан съм, какви неща вълнуват една жена. Тук повечето леят само любовни сълзи. Аз също съм пескал постинг за Чомски.

седя и ви пише усмихвайки се- една от малкото наистина мислещи жени- европейки които от своя точка, а и не само , в случая аз не бих употребила думата ''авторитет ', a просто уважавани от мен хора като - Кропоткин, Бакунин Георги Хаджиев, Митка Гръбчева и тн и тн....и не на последно място разбира се Ноам Чомски..
За мен лустрото не значи нищо.