Сънувах кошмар. Бойко Борисов го няма. Нито на екрана, нито на „Дондуков” 1. Бордът е паднал, едно евро се обменя за 10 000 лв, правителството не е в оставка, а изобщо го няма, парламентът заседава денонощно, няма пари за пенсии, няма и за сересета, няма желаещи да поемат отговорност за управлението на страната. По тази причина в София тече операция на силите на реда за осигуряване на необходимите министри, шефове на агенции. Издирват се и и посланици, но на добра воля, тъй като имуществото на България в чужбина е вече разпродадено за покриване на дълговете. В операцията участват доброволно отряди от безработни и озверели пенсионери. Всички мероприятия се отразяват от обединеното издание „24 часа труд” и на живо от „Канал 3” с водещ Сашо Диков . Навсякъде има пропусквателен режим. През капепетата минават само освидетелствани от ТЕЛК и печелившите от новата игра на тото 2. Джакпотът в нея е хигиенист в столичната чистота, петиците са мл. специалист в Министерство, четворките началник-сектор, тройките – инспектор в Столичния инспекторат.
По причина, че в джоба си имам фиш с тройка и се връщам на старата си работа, аз не се укривам и си стоя спокойно на Ларгото. Около мене картинката е апокалиптична. Непрекъснато пристигат камионетки със затъмнени прозорци, от тях свалят ридаещи нещастници, които влачат към съответните министерства и агенции. По някое време чувам гласът на Димитър Луджев – „Казах ли ви аз, казах ли ви, че властта се търкаля на улицата”. Обръщам се, колкото да чуя прощалния му вик. Цивилни и унифромени го сграбчват и повличат към „Дондуков” 1. „Ега ти държавата, ега ти държавата – кънти гласът на Нейчо Неев, когото току що са свалили от една от камионетките. Изведнъж откъм президентството чувам сързераздителен рев. Виждам Босия, вкопчен в дръжките на вратата на служебния вход.

Група представители на реда се опитват да го вкарат в сградата. Най-накрая успяват. Босия ме съзира пред рамо и преди да хлътне навътре успява да ми каже: „Сбогом, приятелю! Не ме забрявай!”. Махвам му с ръка за последно с надеждата, че тази вечер ще го видя по Канал 1 да произнася първото си обръщeние към българския народ в качеството му на президент.
Малко по-късно виждам Ахмед Доган с бяла риза и каменно лице. Пътьом група цивилни му обясняват задълженията като министър на хидростроителството. Старият политик и експерт по хидростроителство върви с гордо изправена глава. До него спира камионетка и свалят от нея Константин Тренчев. В пристъп на благоразположение ги оставят да се прегърнат и поплачат на рамо. После го повеждат към сградата на Министерството на труда и социалната политика. Министерството е обсадено от тълпи безработни, които обещават да стоят там денонощно и да пазят министъра.
Ето, че довеждат и Сергей Станишев, придружен от двама полумъртви пенсионери, останали верни на Партията. "Това не е демократично!" – гордо заявява председателят на модерната лява, когато му прочитат присъдата – министър на еврофондовете.
След него стоварват Яне Янев и Волен Сидеров. Земеделският трибун крещи на всеослушание, че е хомосексуалист и съответно неподходящ за министър на вътрешните работи. Като основен свидетел той сочи лидерът на „Атака”. Последният от своя страна твърди, че богословската му диплома е фалшива и не може да заеме постът председател на Комитета по вероизповеданията. Той пък сочи за свой свидетел Яне Янев. Уви, нищо не трогва сърцата на озлобените пенсионери и двамата поемат по етапен ред към кабинетите си.
От специална синя камионетка с лъвче на вратата, свалят Мартин Димитров. Той намества очилата си, размахва пръст и казва: „Аз казах ли ви, че какво ще стане и че икономиката не отива на добро, така че искам обратно в Института за пазарна икономика.” Уви – повличат го към Министерството на икономика.
Не виждам другият съпредседател на Синята коалиция, но кибиците наоколо бързо ме светват, че е имало процес. На него обвинението е пледирало за министър на финансите, но защита изтъкнала многократните определения „фасадна демокрация”, изричани от подсъдимия. В крайна сметка съдът се произнесъл по съвест, изпращайки експремиера като ръководител на звеното по ремонт на фасадите на правителствените сгради.
Над София вече притъмнява, но камионетките продължават да пристигат на Ларгото. По някое време от една от тях свалят Йоло Денев. Той успява да се изтръгне от ръце на придружаващите го, вкопчва се в мен, ридае и крещи, че не иска да става министър на културата. „Кажи на Дончо Иванов, че искам отново да съм технически сътрудник на Съюза на журналистите „Подкрепа” и, че този път няма да си дописвам името в декларацията на СДС за 14 декември 1989-та" —ридае той на рамото ми. Мъжете с каменни лица го издръпват и го повеждат към пл. „Света Неделя”. Махвам му за сбогом и виждам до мене група, сред която Тошо Пейков чете писмо на Царя. Всички слушат прокламацията със затаен дъх до момента, в който Негово величество съобщава, че е готов да се нагърби с длъжността началник отдел в Министерството за българите в чужбина. Тълпата издава вик на всеобщо разочарование, а Тошо Пейков няма време да продължи, тъй като жандамерията пристига и бързо го натиква в една от камионетките. Успявам да разбера само, че го отвеждат към Министерството на храните и земеделието и че присъдата му е доживотна при строг кабинетен режим.
Оставам още известно време на Ларгото. Като в добрите стари времена сред тълпата има малък телевизор. От новините разбирам, че защитата на Бойко Борисов е предоставила купища негови изказвания и сересета, които са убедили съдът, че експремиерът е невменяем и не може да носи отговорност за деянията си.......
В този момент, обаче се събуждам. Някой настойчиво ми звъни на егенето. Звъни идиотът му и не спира. А кажете ми сега какво е това? Що за хора да ти звънят в пет сутринта, когато и дежурните в ДОТИ спят.
---------------------
Дирекция „Оперативно-техническа информация” на МВР, т.е. бърлогата на Ушев